понеделник, 25 февруари 2013 г.


Когато съм тъжна отивам при книги. Търся огромни библиотеки, книжарници, малки антиквариати и сергийки или прсото се качвам на тавана. Не търся нищо, просто отивам при книгите, както анонимните алкохолици отиват при групи за подкрепа. Не купувам нищо, отварям десет-двайсет книги, но минавам през всеки рафт, оглеждам всяка полица, прочитам всяка корица, все едно, че търся лицето на приятел в тълпата. Всяко заглавие, както всяко лице, разказва история, шепне имената на героите си и рисува картини на времето си. Разказва и за автора - какво е мислил, какво го е вълнвало? Какво ли е търсел? Какво е виждал пред себе си, докато е пишел заглавие от типа на “Пътеводител на галактическия стопаджия” или “Да убиеш присмехулник”? От какво е бягал?
Пишем, за да избягаме от света си или пък, за да излеем света си пред себе си и да замлъкнем, молейки се светът да замлъкне с нас. Ние и затова четем. Пишем, за да бягаме и бягаме, за да четем. Иска ни се да накараме героите си да страдат като нас, да обичат като нас, да се смеят, когато не можем и да плачат, когато не можем повече. Иска ни се и да се смеем с нечии чужд герой, той да плаче вместо нас, да извършва приключения вместо нас, да спасява себе си и другите вместо нас, да е супергерой, когато не можем, но и да е истински. А тъжното е, че ние сме най-истински в измисления свят и най-фалшиви в собствения си живот. И когато истинските емоции ни залеят и не можем повече да играем фарса на живота си, бягаме при книгите, които ни напомнят какви сме наистина и какви искаме да бъдем. Къде се размива границата между фикция и реалност? Между двете корици на затворената книга. Там, където се побира един живот, един век, една ера, един свят, една галактика, милиард вселени, трилион герои.
Та, да - на ей такива мисли ме навеждат книгите. Пък и понякога срещам разни прекрасни екземпляри като например Dickens ‘A Tale of Two Cities’ от 1916 за 5лв. Кеф.

Няма коментари:

Публикуване на коментар